Чакането приключи! Продължи дълго, но най-после приключи! Паметникът на съветската армия – МОЧА освобождава пространството на Княжевската градина, което беше завладял в центъра на София и се оттегля на друго място. Най-вероятно то ще е в музея на социалистическото изкуство, но дори и да не е точно там, оттук нататък ролята на монумента остава единствено тази – да напомня за един период от историята, с който България определено не може да се гордее и който свежда държавността ни до обикновен придатък в рамките на съветската сфера на влияние. Сфера, в която човешки права и личностна индивидуалност са непознати понятия, свободната инициатива е буржоазна отживелица, а икономиката на недоимъка е ежедневие и стандарт за всички хора в страната с изключение на привилегированата партийна прослойка. Не на самите членове на БКП, а единствено на техните ментори и ръководни кадри.
Първото решение на Столичния общински съвет (СОС) за премахване на МОЧА е взето през 1993 г., а последното – през настоящата 2023 г. В продължение на десетилетия този монумент властваше (без никаква легитимност) в центъра на столицата противно на нагласите на хората, живеещи в града. Противно и на позициите на общинския съвет – основната институция на местното управление, в която е въплътена волята на избирателите, и основната функция, на която е да превръща тази воля в публични политики и управленски решения.
Именно поради това решенията на СОС са напълно легитимни и не са необходими никакви референдуми, насочени конкретно към темата за монумента.
Всъщност и политическите, и останалите привърженици на съветския период добре разбират, че местен референдум в София в полза на своите интереси, те не могат да спечелят. Точно затова никой от тях никога не е предлагал решението за въпросния паметник да се вземе чрез референдум. БСП и „Възраждане“ направиха това в СОС едва след като демонтажът вече беше започнал, което е знак за отчаяние и за неспособност за блокиране на процеса както по институционален път, така и чрез протести и оказване на уличен натиск.
Вече, поне в общи линии, се очертаха и реакциите на привържениците на съветската епоха. Открояват се две линии на поведение. В политическата сфера са налице опити за блокиране на институционалното функциониране на държавата. Депутати от БСП и „Възраждане“ и ИТН пречат на Народното събрание да работи в момент, в който то се занимава с изключително важни теми каквито са конституционните промени и приемането на бюджета за следващата година. Този избор на поведение показва, че липсва социална енергия за протести и демонстрации в защита на монумента и поради това неговите политически привърженици се опиват да провеждат протестни действия вътре в институциите.
Това обаче по същество е нелегитимно, защото институциите функционират съобразно установени механизми и всичко в тях следва да се случва съобразно нормите и съществуващия ред. Отказът от съобразяване с този принцип е проява на ярък популизъм, защото така де факто се прави опит за установяване на връзка между несвързани събития. Или казано с други думи, това е опит за поставяне на ограничени и групови интереси над обществения интерес и над интереса на общината и държавата. Всъщност това е типична тактика на хора, които искат да постигнат нещо, но нямат необходимите възможности и умения, за да го направят, и в отговор се опитват да навредят на други интереси, така че ако на тях не им е добре, то и на другите хора да не им е добре.
Другата линия на поведение в подкрепа на МОЧА се осъществява от лица с изследователски, журналистически и пр. претенции – Баева, Дърева и т.н., които настояват, че премахването на монумента е проява на фашизъм, че ставало дума за унищожаване на история, за заличаване на памет и какво ли не още от този порядък. Това говорене има своята аудитория, която обаче е доста ограничена, особено в София, и точно сега няма никакъв шанс да привлече нови слушатели или последователи. Така че и тук става дума по-скоро за израз на отчаяние, както при политическите привърженици на съветската епоха, отколкото за демонстрация на вдъхновение или споделяне на някаква вяра, че би могло да се намери достатъчно обществена подкрепа в полза на т.нар. паметник.
Още повече, че говоренето за освобождение от фашизъм, монархофашизъм и други подобни изкуствени идеологеми е отдавна силно износено, амортизирано и изгубило подкрепа сред хората, защото е в разрез с историческата истина. То не само не отговаря на реалността, но и това много лесно може да бъде установено въз основа на елементарната логика, която е достъпна и възможна за прилагане от всеки човек. Освобождение може да се каже, че е настъпило, когато са гарантирани възможностите за свободно развитие, когато са гарантирани животът, свободата и собствеността на всеки човек, когато има конкурентна партийна система и публични институции, базирани върху политическото представителство.
Съветският монумент символизира точно обратното на всичко това. В своята книга „Ледоразбивачът“ Виктор Суворов споменава за съветския маршал Тухачевски, който смятал, че основната съветска цел трябва да е осигуряването на свободно прилагане на насилието. Очевидно съветското разбиране за свобода е доста превратно и категорично не кореспондира с демократичните стандарти за публичната власт. Подобни схващания в България са неприемливи, т.е. те са напълно недопустими в каквато и да било форма – като говорене, като символика и като налагане на наративи по какъвто и да е друг начин.
А и Съветският съюз и Хитлеристка Германия първоначално са съюзници. В този смисъл премахването на МОЧА е премахване на монумента на съюзника на Хитлер. Това също е един напълно възможен и легитимен прочит на настоящата ситуация. Баева и Дърева най-вероятно биха отказали да го възприемат, но ако разглеждаме въпроса от гледна точка на говоренето за освобождаване и разбирането за свобода, то сходствата между СССР и Хитлеристка Германия са много повече отколкото са разликите. И в двата случая става дума за превратно тълкуване и интерпретиране на ключови философски и политически понятия, което води до появата на силно девиантни схващания по отношение на формата на властта, нейните функции и използването й спрямо хората и обществените организации.
Колкото до това, че СССР и Хитлеристка Германия първоначално са съюзници, а след това врагове, то обяснението тук въобще не е трудно. Два авторитарни режима няма как дълго време да съжителстват като равностойни един на друг. Това е възможно единствено при демократичните държави. Авторитарните режими винаги се стремят към надмощие и точно поради това конфликтите между тях са неизбежни. Взаимодействие между авторитарни режими може да има само ако единият се признае (формално или неформално) за подчинен на другия. Нещо като съвременния случай, който съществува между Русия и Беларус.
Междувременно БСП разпространи разпореждане на главна дирекция „Инспекторат за опазване на културното наследство“ към Министерството на културата, според което демонтажът е трябвало да бъде спрян на 14.12. Разпореждането е подписано от лице с ранг на главен инспектор. Дори не е подписано или поне съгласувано с директора на дирекцията или поне с началник на отдел, а единствено подписано от главен инспектор. Би било добре Министерството на културата да запознае в по-голяма степен обществеността как точно функционира този инспекторат. Ако документът е предназначен за публично разпространение, защо това не е станало по надлежния ред? Ако е част от някаква междуинституционална комуникация, как той е попаднал при БСП, които го разпространяват дори без да са прикрили личните данни на лица, които се споменават в документа. Появата на документа и особено публичното му разпространяване от БСП, без спазване на никакви стандарти, не дава отговори, а поражда въпроси.
За БСП е ясно, че биха се възползвали от всяка една възможност за саботиране на премахването на монумента. Те бяха негов основен пазител в продължение на толкова дълги години и сега губят битката, която е важна за тяхното твърдо ядро. Ако започне ерозия на твърдото ядро (в сегашния му вид), то за БСП това вече би било не просто електорална криза, а направо електорален срив или дори електорален разпад. Тези проблеми обаче са вътрешни за Нинова и компания. Дневният ред на българското общество е много различен от този на БСП.
Тези дни, в Княжевската градина по време на демонтажа, Васко Кръпката каза, че Съветската армия е освободила страната ни единствено от свободата. В началото на 90-те той пееше – комунизмът си отива, спете спокойно деца! Комунизмът не си отиде по най-бързия начин, нито доброволно, въпреки това обаче България днес е променена и различна. Премахването на МОЧА от центъра на София е част от продължението точно на този процес, свързан с развитието и модернизирането на страната ни. Така че, ако леко перифразираме Васко Кръпката сега, то… монументът си отива, спете спокойно деца!
