Владимир Путин обяви, че ще се кандидатира за нов – пети – президентски мандат. По време на събитие по повод Деня на hероите на Отечеството, председателят на „парламента“ от ДНР Артьом Жога помоли президента да се кандидатира и той… великодушно „се съгласи“.
Още през 2004 г. Едуард Лимонов призова за бойкот не просто на изборите, но и на „изборите на Путин“. През 2018 г. марката дори беше претълкувана като „избор на Путин за Путин“. Този израз все още е може би най-честното описание на случващото се.
Но защо руският президент продължава да се преструва, че следва демократичните процедури? Защо да хаби време и средства, за да рекламира постиженията на своя режим, сякаш се налага да агитира някого? И какво да очакват руснаците през следващите шест години от неговото управление? „Медуза“, обявеното за чуждестранен агент в Русия издание и списвано в момента от руснаци в емиграция, разсъждава в отделен материал.
Нека веднага да признаем очевидното: автокрациите са практически неспособни да постигнат основната цел на демократичните избори – смяна на правителството.
Но това не означава, че такива държави нямат нужда от избори. Например, професорът от Тексаския университет в Остин Джейсън Браунли твърди, че изборните цикли не са „смърт“, а източник на съществуването на несвободни режими. Избирателни кампании се провеждаха редовно дори и в тоталитарните държави: и в СССР, и в нацистка Германия, а и в африканските военни диктатури. Това е така, защото изборите са изключително удобен инструмент за решаване на много проблеми, освен смяната на властта.
Путин винаги се стреми да гарантира, че политическите решения се изпълняват в съответствие с всички формални изисквания. Например, за въвеждане на поправка относно нулирането на мандатите беше необходимо отделно обжалване „от народа“. А преди началото на пълномащабното нахлуване в Украйна, през януари 2022 г., в съда в Киев беше внесен иск от бившия президент Янукович, който поиска официално и през съдебна процедура да се признае неговата оставка от 2014 г. – в резултат от Евромайдана – за незаконна и, съответно от това, и цялата последваща власт в страната за нелегитимна. Като цяло Виктор Янукович формално подготви почвата Путин да настоява впоследствие за незаконността на украинското правителство.
Подобен формализъм – независимо дали при избори или при други процедури – съвсем не е случаен и обикновено допринася за запазване на монопола върху властта. Анализаторите посочват поне две причини за това. От една страна, мимикрията на демократичните процеси създава илюзията за избор сред населението и елита, което засилва вярата в „народната подкрепа“ за автократа. От друга страна, фасадната демокрация позволява да се търси одобрение и подкрепа от международната общност.
Или и друг сценарий. Професорът от Университета в Онтарио Роналд Уинтроуб подчертава, че автократите се интересуват от верни данни за обществените настроения, но им липсват инструменти за получаване на такава информация, тъй като принципно те потискат свободата на словото, събранията, сдруженията и т.н. Изборите помагат да се анализира нивото на доверие от първа ръка. Например през 1988 г. Мексиканската революционна партия по време на предизборната кампания инициира увеличаване на държавните разходи точно за избирателни райони, в които регистрира увеличен дял на недоволни хора.
И накрая, но не на последно място, изборите помагат на недемократичните режими, особено персоналистичните автокрации, да демонстрират своята власт. Безсрамните манипулации, разчистването на политическото поле и увеличаването на степента на репресии позволяват да се изпрати политически сигнал: те казват, че режимът е все още силен и всяка съпротива срещу него е безполезна.
Но пред кого и какво демонстрира Путин на избори? Това е труден въпрос.
Изборната ситуация, разбира се, изглежда абсурдна. Засега няма човек, който би могъл да даде дори и илюзорна надежда за конкуренция с Путин. Онези, които се опитват да се кандидатират, не се възприемат дори и от властите като удобни спойлери, способни да създадат илюзията за легитимност, а и веднага се сблъскват с репресии. Всички поддръжници на Путин, още преди номинацията му, повтаряха отново и отново, че изходът от вота е предрешен. Няма признаци и за кризисна кампания – с призиви за сплотяване около общ проблем на опозицията.
Възниква въпросът: защо да се губи време и усилия за изборни дейности? А най-простият отговор би бил: защото могат да си го позволят.
Например в Украйна дискусиите за изборите често се въртяха около факта, че за държавата е просто неизгодно да провежда кампания нито от гледна точка на сигурността, нито от финансова гледна точка.
Много лесно би било да се предположи, че мащабна кампания в Русия се провежда от желание за показност. Тоест, една аудитория, към която са насочени изборите, е външна – в опровержение на тезата, че при почти всички избори има криза, и в утвърждаване на образ, че избори в Русия може да бъдат провеждане при всякакви обстоятелства. И да се продължи заядливо с въпросите: „Е, коя е истинската демокрация?“
Само разходите на Централната избирателна комисия са се увеличили най-малко два пъти в сравнение с кампанията през 2018 г.: тези средства ще бъдат изразходвани за закупуване на очевидно „допълнителни“ хартиени бюлетини и тридневно гласуване. А други (формално извънбюджетни) разходи за предизборни кампании, патриотични телевизионни предавания, приемане на нашумели закони и други подобни е трудно дори да се изчислят.
В същото време, според икономиста Андрей Яковлев, разходите за предизборната кампания на Путин изобщо не са тежест и са почти незначителни в сравнение със средствата, които режимът харчи за военни операции. Икономистът Рубен Ениколопов в разговор с „Медуза“ също се съгласи, че въпреки санкциите руското правителство има повече от достатъчно ресурси за широка предизборна кампания: приходите в бюджета са се увеличили.
Но нещо трябва да се демонстрира на разни вътрешни публики: лоялисти, опозиция, елит, аполитични граждани. И именно тук, според експерти, интервюирани от Сигнал, Путин просто не може без избори.
От една страна, персоналистичните автокрации много рядко напълно премахват стандартните и изпитани във времето процедури: това подкопава авторитета им и сред населението и на международната арена. От тази гледна точка е трудно изборите да бъдат заменени, да речем, с референдум за вечното управление на Путин. Но и провеждането на редовни, победоносни избори дава на властите усещане за цел и контрол, а също така демобилизира опозицията.
Както отбелязва политологът Маргарита Завадская за политическото ръководство е важно да се увери, че системата е способна да произведе желания резултат въпреки останалите външни фактори. Според нея затова сегашната кампания изглежда „избеляла и скучна“. Изборите ще се проведат възможно най-рутинно, за да се минимизират всички рискове. „Не е толкова важно как се постига резултатът, важното е да се създаде вид на безрезервна подкрепа.“
С други думи, държавата убеждава всички, че две години война не са променили живота в страната и системата работи както преди. Но властта се опитва да направи това, като минимизира всички рискове.
Но и може да се предположи, че властите не се притесняват от рискове, например от „народно“ възмущение или намеса на „колективния Запад“. Всеки намек за сериозно недоволство се потушава или с репресивни закони, или с ядрени заплахи към международната общност. Това означава, че трябва да търсим друга причина за демонстрацията избори.
Политолози отбелязват, че една от функциите на изборите в несвободните режими е да обедини елита и да му покаже, че преминаването в опозиция е безперспективно. Напрежението в елита се усети още през лятото – и Путин започна директно „сплашване“ още тогава: да си спомним както репресиите срещу бунтовника Пригожин, така и наказателното дело срещу Игор Гиркин (Стрелков). Нито единият, нито другият, строго погледнато, бяха част от елита, но можеха да служат като своеобразен пътеводител на недоволните.
Самият процес на предизборна кампания дава възможност за по-малко радикално обединяване на елита. Според политическия наблюдател Андрей Пърцев Путин е необходим за баланса на силите в системата: „Необходим е консенсусен кандидат, за да се избегне война на всички срещу всички. Елитите се страхуват от ревизия на властта, за тях Путин е познат и разбираем кандидат.
Икономистът Андрей Яковлев отбелязва, че от началото на 2000-те Путин активно въвлича елита в предизборната си кампания и това също е ефективна политическа технология: „Като ги принуждава да осигурят необходимия резултат, Путин ги обвързва към себе си.“
Има обаче и съвсем различна теза. Според Андрей Пърцев кампанията и всичките й скъпи компоненти може да не са насочени към мобилизиране на електората, сплашване на елита или демонстриране на международна устойчивост. Напълно възможно е политическата администрация, ръководена от Сергей Кириенко, да не се стреми да решава никакви стратегически проблеми, а да работи единствено за забавление на Владимир Путин.
„Медуза“ писа още през юли 2023 г., че системата е изправена пред задачата да осигури на Путин 80% от гласовете. „Путин жадува за доза любов на хората“, казва Пърцев. През 2004 г. Сурков вече организира кампанията на Путин с набор от отслабени кандидати. Тогава Путин получи хубава цифра и си я закачи като брошка.
Но дали всичко ще стане по-лошо след изборите?
Вероятно да. Но как точно ще се случи е почти невъзможно да се предвиди.
Не бива да забравяме и следизборния период на непопулярни решения. Маргарита Завадская в интервю за Сигнал отбелязва, че това се случва дори в демокрациите: водещата политическа сила, чувствайки, че е получила необходимия мандат от обществото, първо извършва най-болезнените реформи.
Путин следва този модел на поведение. Например по-малко от шест месеца след изборите през 2018 г. той обяви увеличение на възрастта за пенсиониране – въпреки че преди това многократно обещаваше да не прибягва до подобна мярка.
През декември 2023 г. изглежда, че най-болезненото и непопулярно решение може да бъде нова вълна на мобилизация – особено след като очевидно искането за прекратяване на войната постепенно става забележимо сред руснаците. Според Андрей Пърцев, ако ситуацията на фронта не се промени бързо, не е изключен спешен допълнителен набор в армията. Кремъл вече планира увеличение на военните разходи със 70% през 2024 г., както и да увеличи числеността на войските със 170 хиляди души. „В този случай натискът върху бизнеса вероятно ще се увеличи; вероятно ще видим пълен преход към военна икономика, такава перспектива се очертава“, съгласен е Андрей Яковлев.
Социолозите (дори и да са проправителствени) казват, че значителна част от руснаците не очакват промени към по-добро нито в близко бъдеще, нито през следващите от три до пет години. На фона на липсата на алтернатива и продължителната война, основните чувства, които сега изпитват както привържениците, така и противниците на Путин, са безпокойство, страх и умора.
Но при дългосрочните очаквания ситуацията е много по-сложна.
Изключително трудно е да се предвиди къде точно ще насочи вниманието си Путин през следващите шест години. За разлика от демократичните режими, при автокрациите е безполезно да се търсят намеци за бъдещата „тема“ на президентския мандат в предизборните програми и обещанията.
Да кажем, че през 2011 г. Владимир Путин и Дмитрий Медведев формулираха десет обещания за следващия шестгодишен мандат. Сред тях бяха Русия да стане една от петте най-големи икономики в света, да се модернизира инфраструктурата, да се подобри благосъстоянието на населението и да предотврати международната изолация. Но още през 2012 г. Путин, изправен пред мощна протестна кампания, рязко промени приоритетите си: вместо икономически реформи, той започна да се занимава с консервативна мобилизация и защита на „традиционните ценности“. Обещанията, дадени на конгреса на Единна Русия, бяха забравени и не бяха изпълнени.
Тази ситуация – с обещания, за които в крайна сметка дори не бяха направени опити да започнат да се изпълняват – се повтаря многократно от самото начало на управлението на Путин. Като цяло сега президентът и неговите съратници говорят за геополитическа битка, за „руския свят“ и традиционните ценности. Но това изобщо не означава, че през следващите шест години именно те (а не например икономическата репресия и опитите за „разораване на целината“ в анексираните територии, ще станат център на вниманието на властта.
Подобна непредвидимост е породена от външни обстоятелства и импулси, но и не само от тях. Също така е трудно да се предскажат посоките на дейността на Путин до 2030 г., защото самата система едва ли ще може да изгражда стратегии. Политическите институции отдавна живеят в режим на ръчно управление и са слабо пригодни към дългосрочно планиране. „Персоналистичната диктатура е вид авторитарен режим, който съзнателно и последователно унищожава политически институции. В такава ситуация системата се държи хаотично. Сега имаме работа с много непредвидим сценарий“, потвърждава Завадская.
Въпреки това все още могат да бъдат идентифицирани няколко тенденции. Така например, според Рубен Ениколопов, Путин няма да доведе Русия до икономически колапс през следващите години. Вместо това страната е изправена пред бавно забавяне, което в крайна сметка ще доведе до спад в жизнения стандарт и доходите на руснаците. „Вероятно [след изборите] делът на социалните разходи ще намалее. Но не трябва да се очакват внезапни промени. Това е възможно само при външни шокове, но които е невъзможно да се предвидят“, подчертава Ениколопов.
Като цяло политическите и икономически провали на много страни могат да се обяснят с „ефекта на диктатора“. Например, с него се опитват да се обясни разликата в развитието на Северна Корея (където през последните 75 години е имало само трима лидери) и Южна Корея (където през това време са се променили две дузини лидери). Можете също така да се опитате да обясните кризата във Венецуела: страната с най-големите петролни запаси в света от 1999 г. всъщност беше управлявана само от двама политици – и в резултат на това се оказа на ръба на масовия глад.
Разбира се, директното прехвърляне на примера на тези страни в Русия не е съвсем издържано. Но тенденцията е ясна: политологът Ерика Франц посочи, че въпросът не е само в икономическата компетентност на управляващите. В света има консенсус относно приемливостта на демократичните и неприемливостта на автократичните режими. Много просто, колкото по-дълго трае управлението на един автократ и колкото по-очевидна става репресивната природа на режима, толкова по-радикално ще бъде осъждането от страна на международната общност. Това означава, че всяка година за един дълголетен лидер става все по-трудно да разчита на добра воля отвън и все повече ще трябва да се справя със санкции, ограничения и недоверие.
Като цяло, тази тенденция се забелязва в Русия от дълго време, дори преди началото на пълномащабна инвазия, суверенният кредитен рейтинг на страната (т.е. индикатор за вероятността от фалит на правителството) беше по-нисък от края на 2000-те години. Намаляват и позициите на държавата в индексите за свобода на словото и върховенство на закона – те нямат такова практическо значение като кредитния рейтинг, но оказват силно влияние върху имиджа и престижа. По всяка вероятност не трябва и да се очаква по-нататъшно устойчиво подобрение на тези показатели.
И още нещо: през последния век в света се появиха стотици автократични системи. И независимо от възрастта на лидерите, в повечето от тях режимът се смени в резултат на преврати и въстания. Вярно, и в това няма добра новина: 80% от несвободните режими бяха заменени с нови, но също толкова или дори още повече несвободни. А най-малък е шансът за демократизация, ако лидерът умре от естествена смърт на поста: вероятността в този случай страната да се изправи пред свободни избори не надвишава 2%.
А „Медуза“ припомня и проучване на нидерландски изследователи от февруари 2022 г., които проследиха дейността на 400 диктатори в 76 държави. Оказа се, че възрастта и мандатът на един лидер сами по себе си са фактор за нисък икономически растеж заедно с външните или вътрешните политически кризи. Според анализа им тенденцията е особено силна при режими, при които управлението на едно и също лице е продължило повече от 20 години. А общата формула е съвсем проста: увеличаването на възрастта на диктатора с една година намалява темпа на растеж с 0,12 процентни пункта.
