Във времето след разпадането на Съветския съюз се чуваха гласове, включително от Европа, според които моралните и физически основания за съществуването на НАТО вече не са налице. Агресията на Русия срещу Украйна, започнала през 2014-та година и намерила ново измерение в началото на миналата, преустановиха тези съмнения и придадоха ново сцепление на военно-политическия блок. Той започна да осигурява повече средства за отбрана (достигащи до 1.172 трилиона долара за 2022-ра) и се сдоби с нови членове (Черна гора, Република Северна Македония, Финландия, като предстои и присъединяването на Швеция). От миналата година насам на срещите на върха на НАТО вече присъстват и държави-партньори от Тихия океан като Япония, Австралия, Нова Зеландия и Южна Корея. Междувременно експлоатацията от враждебни страни на инструменти като кибератаките, информационната пропаганда и саботажните действия (това е т.нар. “сива зона” на действие) стимулира Алианса да продължи да води разговора за разширяването на критерия за агресивно поведение, което като такова да подлежи на санкции. Не би било преувеличено да кажем, че няколко живота на нямаше да стигнат на главния секретар на НАТО, Йенс Столтенберг, за да разшири и консолидира Алианса така, както това направи с действията си руският президент Владимир Путин.
Именно агресията на Путин срещу Украйна послужи като подтик за присъединяването на Финландия, а след преодоляването на турските съображения, и това на Швеция към НАТО. Всъщност това е най-голямата тектонична промяна в региона на Северна Европа от десетилетия насам: превръщането на Балтийско море от руско/съветско в евроатлантическо. Дотук се стигна след като Стокхолм поетапно, но окончателно отхвърли характерната за страната политика на неутралност, а Хелзинки – тази на “финландизацията” (форма на ограничен суверенитет, продиктувана от руско-съветската заплаха). Когато утре руснаците погледнат Балтийско море, те ще видят два натовски вектора: Хелзинки – Талин (във Финския залив) и Копенхаген – Малмьо (в протока Йоресунд). Образно казано, това са като две въжета, сложени на врата на Русия в Балтийското море. A значението на този басейн за Кремъл е добре известно, предвид това, че в Калининград е позициониран Балтийският флот на страната, а пристанището в Санкт Петербург продължава да е ключов хъб за нейната търговия по вода. Покрай турското “заключване” на Босфора за руски бойни съдове след започването на войната в Украйна, Балтийско море придоби и допълнително значение, отнасящо се до обезпечаването на разположените в Средиземно море бойни платформи на Москва (доколкото базата на последната в Сирия е с ограничен капацитет).
Може би има нещо символно в това, че точно Санкт Петербург – наричан морската столица на Русия, откъдето започва политико-криминалната си симбиоза Владимир Путин – днес наблюдава от първа линия случващите се стратегически промени в непосредственото съседство на страната. Уви, не за първи път европейският дух на този град ще трябва да заплати цената за конвулсиите на азиатското тяло на Руската Федерация.
Именно проблематизирането на руските позиции в Балтийско море обаче означава, че стратегическото значение на Черно море за Русия ще стане още по-голямо (не само като излаз към топли води). С други думи, рисковият марш на Москва в нашия регион ще се увеличи, предвид минимализирането на нейните стратегически опции в Балтийско море. Това означава, че увеличаването на възможностите на Алианса в Северна Европа трябва да бъде придружено с допълнително усилване на отбранителния и възпиращ капацитет на югоизточния фланг на НАТО.
Въпреки че грешките на Владимир Путин продължават да отварят стратегически пространства за НАТО като това в Северна Европа, Алиансът не може да разчита само на дефектите в планирането на Кремъл. Възползването от тях предполага повече решителност и по-малко от колебливостта, която си пролича на срещата на върха на НАТО във Вилнюс тези дни. Може би последното се обуславя от това, че военно-политическият блок е в процес на преход, в рамките на който той се опитва да абсорбира новите реалности, пред които е изправен. А те включват не само вече превръщащата се в казионна агресия на Русия спрямо съседството й, но също така и ролята, която Китай играе за материализирането на руската външна политика в насилническия й вид от последните години. Затова НАТО отново адресира критично Китай: един път, “принудителните политики” на Пекин, които са в разрез с интересите и ценностите на евроатлантическия блок; втори път, посочвайки именно задълбочаващото се партньорство между Китай и Русия. В същото време обаче Алиансът – отново с мисъл за Поднебесната империя – явно се е отказал от това да отвори свой офис за връзка в Токио, разговори за което преди това се водеха с японските власти. Последното вероятно е следствие на съпротивата на редица европейски държави (и особено Франция), които са срещу “разтягането” на Алианса от евроатлантическото към тихоокеанското пространство.
Внимателността на НАТО обаче си пролича най-вече спрямо Украйна, която и без това бе основна тема на срещата във Вилнюс. След нея вероятно чувството за неудовлетвореност ще бъде водещо в Киев, тъй като Алиансът отново отложи членството на страната в съюза. На този фон създаването на Съвета НАТО – Украйна, както и премахването на изискванията за членство, залегнали в Плана за действие (Membership Action Plan) изглеждат по-скоро като мерки, които трябва да смекчат недоволството на Киев. Всъщност остава впечатлението, че отделни държави-членки на военно-политическия блок предприеха по-решителни действия непосредствено преди срещата във Вилнюс, отколкото такива бяха направени на нея от НАТО като цяло. Става дума за това, че Украйна ще получи от САЩ касетъчни бомби, от Франция – крилати ракети с далечен обсег SCALP (тяхната британска модификация вече бе обещана от Лондон), а от Германия – бойни пехотни машини “Мардер”, танкове Леопард 1, две пускови установки “Пейтриът” и артилерийски боеприпаси.
Въпреки че пред масовата публика срещата във Вилнюс бе “опакована” като свидетелство за подкрепата на Украйна от страна на НАТО, всъщност отвъд сюжетното й композиране остава въпросът дали това наистина е така (все пак Киев не може да зарежда танковете си с евроатлантически изявления). И ако срещу членството на въпросната страна в Алианса в този момент, в който тя води бойни действия на територията си, да има разумни аргументи, подкрепени от нормативно-документалната основа на НАТО, то разбираемо е същото така и украинското неудовлетворение от тупането на топката спрямо интеграцията на страната в евроатлантическите структури. За последното допринесоха както проблеми от вътрешен за самата Украйна характер (като корупцията и липсата на реформи, защото те предхождаха започването на активни бойни действия), така и компромисното поведение на Германия и Франция спрямо Кремъл от 2014-та година насам (част от което бе мотивирано, за да не радикализират Москва). Както вече е ставало дума, т.нар. Мински споразумения например страдаха от редица структурни дефицити, което изопачи техния характер в посока на умиротворяването на Москва, вместо в осигуряването на достатъчна подкрепа за Киев. И както апетитът идва с яденето, така и политиката на компромиси от страна на Берлин и Париж с Москва не успя да засити глада на Владимир Путин.
Точно тези пропуски, включително в обективното и пропорционално адресиране на агресията на Русия, предполагат не колебливост, а догонващо поведение от страна на НАТО. И ако Украйна не може да стане пълноправен член на Алианса към настоящия момент, то това не означава, че е изчерпан пълният обем на партньорските отношения между съюза и Киев. Те могат да се развиват например в посока на разширяване на обхвата на подкрепа за Украйна, но не само чрез инструментариума на средствата (предоставяне на хардуерни инсталации и боеприпаси), но и в осигуряването на пространство (дълбочинни активи като линиите за комуникация и логистика). А именно: държави-членки на Алианса да позволят ползването на своята логистична инфраструктура за обслужване на текущите потребности на Украйна – транспортни артерии, бази и летища. При такъв сюжет Украйна ще получи стратегически резервоар, който ще е на практика недостъпен за Русия. Това е така, тъй като Кремъл ще се замисли дълбоко преди да си позволи офанзивни действия спрямо държава-членка на Алианса, което би довело до създаването на условия за конвенционална война с НАТО. При такава обаче Владимир Путин ще загуби не просто амбицията си да контролира Украйна, но и Русия.
Скала от поне три фактора – географски, идеологически и мотивационен – предполага, че тази роля на трамплин на стратегическия резервоар на Киев могат да изпълняват държави като Полша и Литва. Тези две страни заедно с Украйна формират Люблинския триъгълник, иницииран през 2020-та година и стъпващ на Люблинската уния от XVI-ти век. Това е познато от историята пространство, имащо самостоятелни заложби не само на географски, но и на геополитически признак. Още повече, че Полша вече играе ролята на един от логистичните хъбове за снабдяване на Киев с военно-техническа помощ. Осигуряването на стратегически резервоар на Украйна обаче предполага по-задълбочени компоненти: разположените ПВО на държавите-членки на НАТО в близост до Украйна да поемат ангажимента да охраняват и нейното военно-въздушно пространство, например (не е вярно това, че за целта е задължително да бъде ангажирана и бойна авиация!). Ако това би се възприело като радикална стъпка, нека напомним, че за такава бе считана първоначално и предоставянето на Украйна на тежко въоръжение и ПВО, което вече е реалност. Ако Алиансът осигури този стратегически резервоар на Украйна, дали ще има война между НАТО и Русия ще зависи от Москва. Но тогава тя ще бъде мотивирана повече, отколкото е днес, да търси (така любимия й, но все изплъзващ й се) мир. Още повече, че войната в Украйна ще продължи толкова по-дълго, колкото агресорът определя правилата на конфликта.
След края на войната – както и да завърши тя! – е спорно, доколко Украйна изобщо ще има нужда от членство в НАТО. Здравото тяло не се нуждае от ваксинация, когато току що е преборило вируса. Обратното, ако вирусът е победил тялото, трупът също няма да има нужда от ваксинация. Това е най-недалновидното в текущата позиция на НАТО: Алиансът е в ролята на доктор, който обещава на пострадалия спасителна инжекция (членство в Алианса) чак при приключване на пандемията (войната). А тогава, както стана дума, нито здравото тяло, нито трупът ще имат нужда от нея.
Въпреки че Владимир Путин дава (стратегически възможности за Алианса) и в кошара вкарва (Финландия и Швеция в евроатлантическата такава), ние не можем мързеливо да се уповаваме в устойчивостта на грешките на руския президент. Срещата на върха на НАТО във Вилнюс показа, че съюзът има нужда от ново визионерство, подплатено с повече решителност и смелост. Най-вече заради самия себе си.
