България се намира в изборна спирала. Това е нещо като омагьосан кръг. За да е възможно формиране на редовно правителство, е необходимо политическата реторика да излезе от предизборните модели, които в голяма степен са маркетингови, и да се ориентира към институционалните формати, които са свързани с конструктивни отношения между политическите формации и държавнически стил от страна на техните ръководства. Предизборните кампании са свързани основно с преследването на електорални резултати, докато самата политика представлява управление, поемане на отговорност, вземане на решения и тяхното отстояване, което често може да означава и претърпяване на електорални щети.
През последните години този преход в политическата реторика не може да се случи и точно тук се получава омагьосаният кръг. Изборите водят до следващи избори без надграждане и без някакво приближаване към редовен кабинет. От една страна опасенията от електорални загуби са големи, от друга обаче самото обстоятелство, че електоралната подкрепа не се трансформира в политики и съответно в ясно определени мандати (управляващи или опозиция) създава вероятност от институционална ерозия. Всичко това бива неминуемо подсилвано и от изопачаването на основната цел, с която се провеждат парламентарните избори. Това е именно излъчването на редовно управление.
Вместо това изборите започват да играят ролята единствено на електорално състезание. Не че те не са и това, но ако не се е стигнало до формиране на кабинет, то всъщност няма как да говорим за окончателен изборен резултат. Без конституиран кабинет не може да се говори за управляващи и опозиция, съответно за спечелили и загубили. При тази ситуация всички са губещи. Изглежда обаче, че твърде много станаха политическите формации у нас, които предпочитат да губят заедно с конкурентите си, вместо да бъдат последователни в своя път в политиката и да поемат отговорността пред електората да печелят или губят независимо от останалите и така да бъдат формации със собствена физиономия, принципи и ценности.
Междувременно институционалната ерозия става все по-очевидна в практиката. Израз на това са нарасналите нива на миграционен трафик на територията на страната, търговската спекула, посегателствата срещу частна собственост и други явления с подчертано негативен знак. Те разкриват наличието на луфтове във функционирането на държавността и недостига на авторитет в публичната сфера. Едно управление, за да е легитимно, трябва да отговаря на всички конституционни стандарти. Възможността за служебно управление е описана в Основния закон единствено като временен вариант. Когато говорим за пълноценно управление на държавата, трябва да е ясно, че то включва не само наличието на правителство, но и на парламентарно мнозинство. Именно по този начин се осъществява взаимодействието между законодателната и изпълнителната власт, което е в основата на държавното управление и без което няма как да има реализация на каквито и да било законодателни инициативи и публични политики. Когато властта е служебна, парламентарният компонент в управлението на държавата липсва. Оттук следва, че такава власт не би могла да е пълноценна и може да замени редовното управление единствено в техническия, но не и в политическия смисъл.
За да работят ефективно администрациите на структурите, принадлежащи към изпълнителната власт, те се нуждаят от пълноценно държавно управление. Само така могат да бъдат формулирани адекватни публични политики за противодействие срещу спекулата, за ограничаване на миграционния трафик, за намаляване на инфлацията и т.н. Когато тези политики бъдат налични, следва те да бъдат възложени и поети от съответните администрации за привеждане в действие и осигуряване на заложените резултати. Без наличието на такива политики институциите не могат да бъдат изпълнени със съдържание. В резултат на това тяхната ефективност спада, а с нея и доверието на гражданите. И точно тук се разкрива още една черта от омагьосания кръг на безкрайните избори. Гражданите хем губят доверие към политическата система, хем трябва да гласуват. За да го направят обаче трябва да имат доверие в статуквото, промяната или в нещо друго. Просто прилични нива на избирателна активност без доверие е невъзможно да бъдат постигнати. А колкото повече се отлага конституирането на редовен кабинет, толкова повече доверие и гражданска енергия ще е необходима, за да се преодолеят дефицитите във функционирането на държавността и да се компенсира времето, пропуснато от гледна точка на осъществяване на законодателни инициативи и реализиране на публични политики.
Липсата на редовно управление се превръща в проблем за междуинституционалното взаимодействие не само на национално ниво, но и между самото национално ниво и местните власти. Преди броени дни Столичният общински съвет (СОС) с ясно и отчетливо мнозинство реши Паметникът на Съветската армия – МОЧА да бъде премахнат от центъра на града. Самият монумент е държавна собственост, но настоящото му местонахождение представлява общински терен. Искането на общината към държавата е тя да премести собствеността си в музея за комунистическо изкуство или на друго място, което е държавен терен. Общинското искане е напълно легитимно. От страна на държавата обаче все още липсва ясна реакция. Областният управител дори не е изрекъл и една дума като коментар на решението на СОС и неговото изпълнение.
Това е ясен пример за невъзможността национални и местни власти да влязат във взаимодействие помежду си. Съвсем ясно е и откъде произтича проблемът в този пример. Няма как да е от страна на местната власт, тъй като тя е изцяло легитимна – отговаря на всички конституционни и законови стандарти, предвидени за нея, и освен това решението е подкрепено от 41 от общо 61общински съветника. Липсата на функциониращ парламент обаче затруднява изработването на адекватна позиция от държавата спрямо искането на мнозинството от общинските съветници. Дори тези партии и политици, които са против премахването на монумента, нямат възможност да използват парламентарната трибуна за изразяване на позицията си и я изразиха с крясъци пред сградата на Столичната община и с обругаване на нейната фасада. Няма как да има работещ институционален ред без работещо Народно събрание, защото именно то е първата институция в държавата.
Всичко това превръща такива въпроси, които по същността си са институционални и управленски в предизборна кампания. От подобно положение никой не печели, дори и тези, които нямат теми за своя кампания и по-принцип разчитат на появата на различни въпроси в публичното пространство, които да яхнат и да експлоатират в своя полза за определен период от време. Де факто перманентното състояние на предизборна кампания през последните две години изчерпа креативността на политическите формации за намиране на теми, подходящи за привличане на избиратели, както и за тяхното ефективно и убедително разработване. Това е една от причините, поради които напоследък интерес към гласуване проявяват най-вече твърдите партийни ядра. Те не се нуждаят от кампания, послания, поемане на ангажименти, гаранции за тяхното осъществяване и т.н.
